Богомил Гюзел е считан от мнозина за най-големия съвременен поет на Македония. пма издадени в страната и в чужбина многобройни стихосбирки, проза и драми. Превежда Т.С. Елиът, Емили Дикинсън, Шекспир и Киплинг. От 1999 г. е директор на фестивала Стружки вечери на поезията. Животът на Богомил Гюзел е белязан от ранно детство с жестока трагедия, която го прави съпричастен с изпитанията на македонците след 1944 г. Той е син на Димитър Гюзелов, когото покойният бай Коста Църнушанов нарече «бележит народен деец от Вардарска Македония, голям идеалист и патриот». Един от обвиняемите на Скопския студентски процес през 1927, Гюзелов е осъден на 20 г. тъмничен затвор. След амнистия докторът по философия е изпратен в изгнание в сръбската дълбока провинция като начален учител. Там, в Чачак се ражда през 1939 г бъдещият поет Богомил Гюзел.

Баща му се завръща със семейството в Македония след освобождението й през 1941 г. и става директор на радио Скопйе. Пламенен патриот, той посвещава всичките си сили за издигане културното и национално самосъзнание на живялото десетилетия под сръбски терор население на Вардарска Македония. Въпреки възможността да се изтегли с българската армия след септември 1944 г., Димитър Гюзелов остава при своите съграждани и понася с голямо достойнство издевателствата на процеса на т.н. «Народен съд». Като единствен от осъдените на смърт обвиняеми, неговата присъда е «чрез обесване» - според Църнушанов именно заради смелото му поведение в съда. Гробът на Димитър Гюзелов е неизвестен и до днес. През 2003 г. Богомил Гюзел издава стихосбирката «Опстанок» - «Оцеляване». В много от стихотворенията поетът се връща в мъчителното минало на своето семейство и на съгражданите си. Лирически строфи се редуват с дълбоко изстрадана лична изповед за останалата с десетилетия отворена рана от изтръгнатия брутално от живота му баща. Богомил Гюзел разказва с голяма интензивност и искреност как се е изграждала неговата творческа и национална идентичност. Двете стихотворения, насреща, сестро, да! и Досиета, които предлагаме в превод, вълнуват с актуалната в момента и за нас тема за достъпа до архивите и научаването на цялата истина за миналото. Същевременно, в тях има и повествователни нишки, които могат да ни помогнат да вникнем като българи по-добре в онези лични преживявания на мнозина в Македония - извън чисто политически наложените обстоятелства – които са допринесли за разделението на някога единната в културно-духовно отношение българска етническа общност. Досиета Докато дочакаме времето те да се отворят през 2000-та, бившите другари, а сега „господа", вече ги бяха преровили идобре обработили - последният път, изглежда, през 1992-тачрез една „неправителствена" комисия, в която влязоха и няколкоизвестни бивши доносници и информатори на УДБА и КОС – през тези дни се ширеха, наистина 'непотвърдени', слухове, чев скопската леярна Железарница се горят с тонове картотекитена белязаните, на онези, чието Nomen est omen, за да си спасятлицето пък онези, на които съвсем им беше нацапан задникът... Разбира се, подадохме и ние молба да си видим досиетата,макар че не очаквахме кой знае каква полза, дори и да ни ги дадат...На татко ми все още е дебело: започва (нарочно или случайно)с извадки от разпита (на сръбски) след неговия арестпрез май 1927-ма, като главен организатор на нелегалната ММТРО(за което е осъден на Скопския студентски процес на 20 години тъмница,но е амнистиран, заедно с другите осъдени студенти, под натискана вътрешната и международната общественост, след три и половина години). Следва'препис' от „Висшия военен съд на Ю А" (на сръбски, латиница)до Военния съд на V-та Армейска област, с който се потвърждавасмъртната присъда, но изменена (по молба на майка ми?) за изпълнениечрез разстрел вместо чрез обесване. Досието продължава с пълните показания(на българо-македонски) на долуподписания (липсва подписът)пред „Следствения отдел" на „Дирекцията за защита на народа"за неговата дейност от завършването на гимназията в Щип 1921-ва,и чак до „бягството на българската власт" есента на 1944. пзтъквасвоето чувство на „македонски българин" и радостта, с която се посрещагермано-българската окупация на Македония като „освобождение",след десетгодишното прогонване от „родината" и забрана за връщане.Но „възхищението" от присъединяването към „майка България" в хода на показаниятапостепенно гасне от все по-честите недоразумения и разправии с властите, с чиновниците-„пришълци", които така и не се подменят с обещаните„местни заслужили", а с „такива, които служат на всяка власт",и с нови „престъпници"... В приложената обемиста лична кореспонденцияпредимно с приятели и познати от Струмица и околността,които са го молили за помощ при тяхното назначаване на работа и служба, няма осезаеми доказателства и „материални деяния" за произнасянена най-тежката присъда. Напротив, към преписката е приложенасобственоръчна „жалба" до Министерството на вътрешните работи в Софияпротив „ военните власти в Демир Капия за убийството на кметана същото село по най-зверски начин", заедно с жена му, германка,„в положение в седми месец", извършено от български войницина 5 юни 1944-та, което известният полковник Апостоловискал да потули, като че били отвлечени от „шумкарите" – партизани, преоблечени в български униформи. При това жалващият сеобвинява същия полковник и затова, че „миналата годинапо негова заповед, посред бял ден, бяха убити с картечница 12 момчета от с. Ваташа, Кавадарско, за всеобщо възмущениена населението, без да бъде до сега изправен пред съд"...Пропуск на цензурата или на прочистващите досието,оставили този документ, който е можело да се използваи като „облекчаващо обстоятелство", или е бил без значение,предвид предварително произнесената присъда, може би още при ареста? Досието на брат ми пък имаше само страница и половина,с черно и плътно заличени имена на двамата доносници(брат ми все пак им разпозна имената на тези негови „приятели"),които съобщават, че той като гимназист на разходка в паркаим казал, като първо - че никога няма да заобича комунистите,защото те са убили татко му (което му била казала и майка му);и като второ - че няма доброволно да стане член на Младежкатаорганизация, нито пък мисли да се запише за трудова бригада,с току що прекарания плеврит, от който едва се отървал жив...(Но все пак му се наложи да отиде на строителството на линията Шамац-Сараево!)Нито дума за това, защо го арестуваха по-късно като седмокласник през август 49-та,само защото най-добрият му приятел беѿе руснак (а руснакът не го и пипнаха,тъй като си имаше все още руско гражданство), или поради това, че четеше руските класици в оригинал от библиотекатана Киселинов (който също беше арестуван, но и за друго)...Нито дума и защо беше наказан, а не (о)съден, да троши камъниза вилата на Лазо в Преспа цели три месеци, та чакдокато УДБА-шът следовател по-късно му признал, че ето нà,случайно не знаели, че бил още малолетен, та ще трябвада го пуснат – иначе му била в кърпа вързана и присъда за Голи Оток...Нищо, разбира се, няма и за крайната ликвидация, която му я тъкмилипо време на службата му във войската 1958-59-та в Птуй,в далечното Прекумурйе, когато като понтонджия поставял мостпрез някаква пълноводна река през оная люта зима, газейки с пълно снаряжениевъв вода до гушата и трошейки сантиметри дебел лед, но го спасил и пощадилзаради получената треска - според по-сетнешното негово твърдение - същият онзи македонец-старшина, който трябвало да му нагласи 'нещастния случай'. За сестра ми, вече с половината от презимето на мъжа си,и за мен - светкавично, само три дни след нашата молба,ни съобщиха, че „НЕ Е УСТАНОВЕНОлично досие по политически и идеологически причини",с печат и подпис на актуалния председател на Комисията...Така официално и за винаги ми избелиха миналототези, на които дори не им беше нужно да си задраскват с черно имената. Но все пак, частично бе и по моя вина.След падането на Ранкович 66-та, когато току що се върнахот Сараево от моя войниклък в ЮНА (случкатабе достойно отпразнувана на учение някъде из Боснадо късно след полунощ, след като чухме новината по ЮРТ),същата ранна есен ми се обади по телефона един училищен приятел,който работеше в полицията, да ми каже, че бих могъл да си видядосието при него „е-хей, толкова дебело!", ама предварителнотрябвало да знам, че в него имало 'доноси' от достамои колеги, които до сега може би съм ги смятал за приятели,поне такова било неговото първо впечатление при беглото прелистване... Признавам, бях поставен на тежко изкушение и тъй катобеше петък по обед, го попитах дали мога да му съобщяв понеделник за моето решение, дали искам да си видя досието или не.п наистина, целия уикенд само се питах и умувах, и дажеразговарях за това с жена си, невенчаната (понеже беше англичанка,за сключването на нашия брак първо трябваш е да търся 'връзки'),но тъй като и двамата вярвахме в обявените неминуеми „реформи",все пак се реших и в понеделник се обадих на моя познат:„Да, бих искал да си видя досието, ако трябва и при тебе..."Последва дълга и многозначителна пауза: „Съжалявам, но току щополучихме заповед да затворим отново всички досиета!"Не знам дали това беше някаква игра, или старата политикана „топло-студено", но тогава това завърши така, още преди да почне. Както и така наречените „реформи"... За моята съпруга,(макар и сключването на брака все пак да беше одобрено)скоро ми се наложи да платя и солидна глоба, защотоне съм бил регистрирал нейния престой като на 'чужденка',а аз самият бях обявен за „анархо-либерал"и след завръщането от Америка ме изхвърлиха от работното място... Но както и да е, със или без 'досие', всичко може да се научи,без значение, дали някои имена са с черно заличени или някоиподробности са изтрити, като че ли не са се случвали...Така и историята все още си почерняме и избелваме. Дали сега съм по-честен и по-чист, след като съм избелени нещо като 'правоверен'? Простено да им е за това,но и аз все пак бих искал да си запазя правото на избор,пък ако ще и да съм и 'еретик'. (Впрочем, тъкмо това означаваи гръцката дума хаиресис=избор, а 'еретик' е 'онзи, който избира'.)пзвън притесненията на съдбата, наложена ни отвън или развила се отвътре,като пружина, която с времето сама се разхлабва.Ако аз съм готов да им простя на онези с 'почернените' имена,дано и те да могат на мен да ми простят това, което съм 'заработил',и сигурно заслужил, щом съм могъл да го нося цял живот -и поне докато съм все още жив, да хвърля поглед в това досие мъртво. Така май завършва и тази 'одисея' с моето 'досие' - от Падението в Ада до някакъв „нов ѿанс" на Небето, защото, изглежда, че само клетвите и молитвите са човешки, а примиряването между 'правоверните' и 'еретиците' е от Бога. насреща, сестро, да! На твоята втора изложба със скулптури-обекти през декември 1994-та,на самия вход ме потресе открехнатият гроб от стоманена ламарина....Гробът на Татко! Ти овеществи онова, което досега не успявахме да намерим - да откриеш гроба му,който той, всъщност, така и не е получил,за да изчезне (според джелатите) и от (с)помена. Подтискахме дълго наистина и ние спомена за него,като че ли за да го премахне окончателно -моята първа, по гимназистки незавършена проза,почваше със заглавието: „Как да се убие своят татко?"(Разбира се, ако е нужно, и втори път, поне в мислите,но освобождаващо, тоест - от моята собствена ръка...)п слабо го споменавахме помежду си,освен ако нещо не ни заболеше премногоот онова, което прочитахме в печата (периодично възобновявано)за „предателя, осъден от 'Народния съд' на смърт 1945-та". п така до преди две-три години, когато ти дойде при мен силно развълнувана,за да ми кажеш, че твой познат ти преразказал(след като предварително те питал, дали си готова да чуеш това)признанието, което той чул от някакъв очевидец (който все още бил жив),че татко бил всъщност зверски убит с лопата(с която чистел боклука по двора на 'Наказателното учреждение')от Б. Ч., известения УДБАШ, малко или повече пийнал,с думите: „Ето ти на тебе, 'философе', по чутурата!"и така татко умрял тогава в ужасни мъки под ударите на лопатата а не, както е било послепредадено на Мама, когато тя веднъж се върна обезумялаот „свиждане" с неизпразнената бохчица храна за него,че 'Мито', заедно с другите осъдени на смърт, бил изведентова ранно утро на разстрел някъде накъм Зайчев рид и бил веднагазакопан в общата (от тогава нарочно неидентифицирана) яма. Още една провокация или истината? се питах аз в себе си(търкайки гърба си до болка о стената на терасата в къщи)докато ти, плачейки, ми преразказваше показаниятана този самонарекъл се очевидец, който бил присъствал на случката като стражар.Той живеел в Гьорче Петров и бил, както казал, готовда ни го повтори това и на нас - дали да го чуем и ние лично?Това беше твоят въпрос. И, разбира се, дали сме готови?Аз съм готов, казах. п дори да му предложа на този очевидецда запишем свидетелството му на магнетофонна лента, ако той се съгласи. Но какво бихме имали ние от това? си помислих после.Другарят Б.Ч. е покойник и вече е влязъл в нашата историякато „заслужил борец" и за други, може би истински заслуги,когато (заедно с другите „борци-кьорци"?) изхвърлил татко ниот нея като „предател", и ето - буквално със собствените си ръце и лопатасамоволно изпълнил смъртната присъда, макар и преждевременно.Него, докато е бил жив, никой не го е давал на съд (нито му е минавало през ум)за това, че той самият 'се осъдил' да й произнесе присъдата и да станеджелатин на своята жертва, тъкмо обратното, вероятно са го и похвалили,за дето така самоинициативно изпълнил смъртната присъда и то още по-подходящо, отколкото с кирка(както гласи още една версия според друг разказ на 'очевидец'). Нейсе, отложихме решението дали да се изправим очи в очи с този очевидец от немайкъде за по-късно... От тогава си мисля:ако очевидецът (очите да си извади!) толкова дълго е крилпоказанията си като тайна на своя живот, от страх или от сметка,защо ли тъкмо сега му е дошло наум да ни я изтъпанчи - за да сме му ние пазители на тайната? За да се опитаме да започнем нов съдебен процес?!Та убиецът е вече мъртвец, а убийството му е „злодеяние с изтекла давност"(макар че, глобално и локално взето, злодеянията против човечествотоили човечността нямат давност, поне така се казва, нали?).Дали сега да си отмъстим на неговия син, който е още жив,както другарят Б.Ч. се опитваше цял живот да ни отмъщава?(За какво ли пък той, 'душевадецът', е имал да ни отмъщава на нас,това е вече друга приказка!) Но аз случайно знам,че синът му се срамил от баща си, докато онзи бил все още живи, казват, отдавна не искал и да чуе за него. Затова очевидецът, преди смъртта и на него да му склопи очите,нека довери сам тайната си на някой друг, пък дории за 'историята', ако собственото свидетелстване толкова го притиска. Нали историята я правят очевидците (заедно с очевадците?),а съвсем не ние - наследниците на техните онемели жертви... Но тези преразказани показания на очевидеца (или очевадеца, все едно)теб, сестро, изглежда те накараха да му открехнеш плочатана татковия, до сега ненамерен, гроб.п така, най-накрая, му пусна душата(която беше допълнително притисната и от нас)да си се смеси свободно с нашите и от сега нататък да диша заедно въздуха, който и ние дишаме. Превод от македонски: 

Милен Радев