В средата и особено през втората половина на 60-те години настъпва изостряне на отношенията между СССР и Югославия. Това откри възможност за промени в дипломацията на България спрямо Югославия, специално по въпросите, свързани с Вардарска Македония. Във висши партийни и държавни среди в България се обсъждат въпросите за промяна на политиката и дипломацията по този проблем, като се разкрива постепенно истината за т.нар. "македонски въпрос". Ангажира се вниманието на българската историческа наука. Разрешават се някои публикации относно историческата истина по този въпрос. 

В резултат на промяната в отношението към "македонския въпрос" се публикува сборник от исторически извори, издаден от БАН под надслов "Документи и материали за историята на българския народ", издание 1969 г. В него се обнародват извори за заселването на Куберовите българи в Битолското поле, обнародва се Битолския надпис на Иван Владислав, извори за Василий ІІ Българоубиец и много други, отнасящи се чак до ВСВ. 

Научните публикации съдействат за предприемане на дипломатически ходове на най-високо равнище у нас, посрещнати с остра антибългарска кампания в Югославия. 

Новата дипломатическа линия не е последователна и се влияе от политически и дипломатически отношения извън България. Дипломацията на страната продължава да е зависима от Съветския съюз. Затова позицията на България към Вардарска Македония до голяма степен е функция на съветско-югославските отношения. 

Зависимостта на българската дипломатическа линия по "македонския въпрос" и по други насоки на дейността й от дипломацията на СССР се проявява и след 1968 г., когато във връзка със събитията в Чехословакия се лансира т.нар. доктрина "Брежнев". Тя подчертава ограничения суверинитет на социалистическите държави, съюзници на СССР, включително България. 

Непоследователността на българската дипломатическа линия проличава и от факта, че ЦК на БКП приема на 22 юни 1971 г. решение на свой пленум, с което признава съществуването на "македонски език" и на "македонска нация".

Аналогична непоследователност и дори нихилизъм се проявява от управляващите в тогавашна тоталитарна България по отношение на българите в Гърция (Егейска Македония и Западна Тракия) и Турция (главно в Източна Тракия).