“Версайско-вашингтонската система от договори след Първата световна война прекроява картата на Стария континент, създавайки нови държавни формирования. Милиони българи, унгарци и немци са поставени под чужда власт. На Балканите изключително здрав крепител на следвоенното статукво се явява Кралството на сърби, хървати и словенци, образувано на 1 декември 1918 г. и утвърдено в окончателните си граници на 27 ноември 1919 г. с Ньойския договор на Съглашението с България. 

Династията Караджорджевич ще управлява през следващите 22 години държава с територия 248 100 кв. км. и 13 500 000 души население, от които близо две трети не са сърби. Зад фасадата на югославянското братство (което между впрочем се корени в редовете на хърватската интелигенция от средата на XIX в. с най-ярки представители Людевит Гай и Йосип Щросмайер) се осъществява великосръбската идея, преследвана неотклонно през изминалите десетилетия от Белград. Още в началото на 20те години в „Южна Сърбия” обаче проличава, че на Кралството СХС не предстои безметежен живот.

Още през първите години на новия режим във Вардарска Македония ВМРО и българското население откриват в лицето на хърватската опозиция естествен съюзник. През март 1924 г. вестниците „Хърватски лист”, „Хърват”, „Обзор” и „Слобадан Дом”, орган на Хърватската селска партия (ХСП), издигат открито глас в защита на потъпкваните права на македонските българи.[1] Освен чрез пропаганда в печата лидерът на ХСП Степан Радич започва да подпомага и пряко националноосвободителното движение. На територията на КСХС се внасят и оттам в Македония се препращат забранени книги и вестници, а множеството македонски студенти в Загреб получават финансова и морална помощ.[2] Непосредствено доказателство за връзки на организационно равнище е писмото на Тодор Александров от края на август 1924 г. броени дни преди убийството му до Радич: „…В борбата срещу Пашич Вие говорихте не само за връзките с ВМРО, но даже понякога Вие заплашвахте Белград с тях, подчертавайки ясно нашия общ фронт против белградската сатрапия.”[3] Тези връзки изиграват твърде положителна роля при изграждането на ММТРО (Македонска младежка тайна революционна организация) до 1927 г. Наред с въоръжената съпротива на ВМРО дейността на тази организация има за цел да поддържа духа на българите във Вардарска Македония непримирим, да спои голям брой младежи, подготвяйки ги за тежка борба, и посредством конспиративните си структури да подкопава опитите на белградската асимилаторска политика. 

В края на май 1927 г. в Скопие, Белград, Загреб и Любляна започват масови арести на македонски студенти. Ефектът на разкриването на ММТРО за сръбските власти е просто смайващ.[4] Наличието на организация от подобен вид, имаща структури не само във Вардарска Македония, но и в големите градове на КСХС, и намираща се в пряка връзка с ВМРО на Иван Михайлов, показва, че сръбският контрол не е толкова сигурен. За целта на настоящата работа е от особено значение фактът, че именно до този момент членове на ММТРО в Загреб вече са се свързали с една от водещите фигури в правашката партия – Анте Павелич. Връзката се осъществява най-вече чрез Иван Бояджиев, водач на организационното ядро в Загреб. 

Започването на процеса се бави с около половин година, през което време Димитър Гюзелов и Димитър Чкатров и техните съмишленици са подложени на систематичен физически и психически терор, за да признаят „вината” си. Убийството на сръбския генерал Ковачевич в Щип от Илия Лилинков и Ипократ Развигоров на 6 октомври 1927 г. обаче дава сигнал, че нещата не могат да бъдат протаквани до безкрайност. Срещу подсъдимите е повдигнато обвинение в разпространение на българска литература в КСХС, което за сръбския съд е равнозначно на тероризъм.[5] 

С оглед на гореизложеното не е случайно, че именно бъдещият поглавник на Усташката организация се заема със защитата на българите в Студентския процес в Скопие, който освен успешен адвокат по същото време е и депутат в Скупщината. Застъпвайки се за дейността на младежите от ММТРО, като отхвърля чисто формално революционната й същност, Павелич заявява: „…Тази младеж трябва да се сравнява с онази, която създаде илирското движение и която в Хърватско се бори за неприкосновеността на нейния език. Да я сравним с оная, която носи народните идеали у всеки един народ… Съдът не произнася наказателна присъда затова, че някой е сърбин, българин или немец, защото туй не е мерило, по което се съди.”[6] По нататък в речта си защитникът отбелязва, че след като в КСХС живеят и българи, то и те трябва да имат равни права с останалите граждани. [7] Самото твърдение, че в Македония живеят българи, поставя Павелич в твърде незавидно положение, тъй като според Жика Лазич, шеф на държавна сигурност, подобно изказване граничи с държавна измяна. 

Посочването на тази първа открита проява на сътрудничество между македонското революционно движение и хърватската опозиция изисква съвсем на кратко да се щрихира развитието на хърватския национализъм до края на 20те години. В средата на XIX в. е създадена ХПП (Хърватска партия на правото) на Анте Старчевич, която през следващите десетилетия дава отпор на унгарския контрол върху хърватските земи в рамките на Хабсбургската монархия. Към края на века чрез отцепване от ХПП се създава Чистата партия на правото, възглавявана от Йосип Франк. „Франковците” се превръщат в радикално крило на хърватския национализъм, като се противопоставят на интегрирането на Хърватско в КСХС.[8] През 20те години те стават известни като праваши и въпреки че не разполагат с влиянието на ХСП на Степан Радич, те печелят постепенно все по-стабилни позиции. От средата на 20те генерален секретар на партията става Анте Павелич (1889-1959). 

След Студентския процес в Скопие Белград решава да смаже всяко по-остро противопоставяне. Заплахата на скопския жупан – полк. Наумович започва да се осъществява не само в Македония: „За око – глава, за зъб – челюст!”[9] На 20 юни 1928 г. Степан Радич е прострелян показно от сръбски депутат в Скупщината. За всички здравомислещи хърватски националисти става ясно, че легалната борба ще стане за броени месеци почти невъзможна. Подготвяйки се за предстоящата страхотна борба, Павелич пътува до Унгария, където се среща с адмирал Хорти и държавния секретар Гьомбош.[10] В края на 1928 г. се създава първообразът на „Усташа” – „Хърватски домобран”. На 1. декември с. г. се организира масова демонстрация по улиците на Загреб. По това време Павелич вече фактически оглавява правашите, но създаването на „Хърватски домобран”, сочи недвусмислено, че хърватските националисти възприемат нов и много по-радикален курс. Още повече от 6 януари 1929 г. друг избор пред защитника на македонските студенти не остава. В манифеста, с който преустановява Видовденската конституция и установява личната си диктатура, Александър Караджорджевич не оставя съмнение за това, как ще бъде третиран всеки опит за неподчинение на белградските директиви: „Мой свещен дълг е с всички средства да пазя държавното единство и съм решил да изпълня този дълг без колебание.”[11]

През същия този януари Павелич напуска Кралството на сърби, хървати и словенци, което съвсем скоро ще бъде преименувано на Югославия, и пристига във Виена при тамошната хърватска емиграция. Поглавникът на усташите няма да се завърне на родна земя до 1941 г. В австрийската столица той се свързва с представителя на ВМРО Наум Томалевски (екзекутиран на 2 декември 1930 г. за предателство срещу организацията от Владо Черноземски) и представителя на Македонския национален комитет Никола Велев, с които уговаря условията, при които да посети София и сключването на споразумение между хърватите и ВМРО.[12] С този ход е решено всъщност да се започне своеобразна война срещу крал Александър. 

Лидерът на Националния комитет на македонските емигрантски организации – Константин Станишев, разбира се, е в течение на провежданите във Виена разговори. Павелич дори твърди в спомените си, че самият Станишев го посещава във Виена: „обсъдихме въпроса за създаването на съюз между хърватските и българските емигранти и се договорихме аз да дойда в София, където да сключим едно споразумение за единна борба срещу белградската диктатура и за освобождението на Хърватско и Македония. Д-р. Константин Станишев се върна в България и скоро ми съобщи, че една такава среща в София ще може да се проведе.”[13] През март председателя на Националния комитет на македонските емигрантски организации се свързва по въпроса с министър-председателя Ляпчев и външния министър Буров. Двамата не се противопоставят на заплануваното, но и естествено не се ангажират пряко с него. Ляпчев заявява лаконично, че Павелич може да дойде в София, след като така са се договорили, а Буров „няма намерение да забрани една частна визита.”[14] По това време във Виена вече се намира и градския застъпник на Загреб Густав Перчец, който освен това е и генерален секретар на Хърватската партия на правото, т. е. вторият човек след Павелич. Съществуват податки, че хърватите още тогава обсъждат с Наум Томалевски възможността за съвместни терористични акции против Югославия.[15] 

Може да се заключи, че за сравнително краткия си престой в Австрия от януари до април 1929 г. ръководителят на Усташката организация очертава една от най-съществените насоки в бъдещата си дейност – тясното сътрудничество с македонското националноосвободително движение. От друга страна, стремейки се да организира около себе си хърватската политическа емиграция в града начело с ген. Саркотич (тогава там е и водачът на хърватските националисти Ивица Франк)[16], Павелич започва да полага и основите на „Усташа”. Именно по време на посещението му в София обаче нещата придобиват същинските си контури.

На 19 април Павелич и Перчец през Румъния стъпват на българска земя при Видин. Оттам отпътуват с влак към столицата и на 20 април, когато пристигат на гарата, са посрещнати от огромна ентусиазирана тълпа от 10 000 души като гости на Националния македонски комитет. Шествието се отправя към центъра на града до хотела пред двореца, съпроводено от хърватския химн („Льепа си наша домовино”), македонски песни и български маршове.[17] От двете страни се държат речи за хърватско-македонското сътрудничество. В следствие на това се подписва следната декларация:

„През време на братското посещение, което хърватският народен представител д-р Анте Павелич и градският застъпник на град Загреб, Густав Перчец, направиха на Националния комитет на македонските емигрантски организации в България, от двете страни се констатира, че невъзможният режим, на който са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да координират своята легална дейност за извоюване на човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и на Македония.

По този случай двете страни заявяват, че в бъдеще те ще напрегнат и обединят усилията си за постигане тези идеали на двата братски народа.

София, 20. IV. 1929 г.

Подписали: д-р Анте Павелич, Густав Перчец. Македонски Нац. Комитет: Председател: д-р К. Д. Станишев; Подпредсед.: Л. Киселинчев и Н. Якимов; Секретари: В. Ив. Василев, В. Думев и Н. Габровски; Членове: Г. Кондов, М. Димитров, Б. Антонов, Ив. Хаджов и С. Нанев.”[18]

В сянката на този наистина внушителен митинг и отразяването му в българската и чуждестранна преса като че ли остава една по-значима по своите последствия среща. След като на 21 април Македонския национален комитет организира в чест гостите си тържествен банкет, на който присъстват представители и на дружество „Вардар”, Македонския научен институт и „Илинден”, Павелич и Перчец посещават в Банкя водача на ВМРО – Ванчо Михайлов. Разговорът е главно върху изготвянето на една обща програма за бойни акции, както съобщава италианският пълномощен министър в София Пиацентини в рапорта си до Мусолини от 24 април.[19] По-конкретно се уговаря помощта на ВМРО в изграждането на усташка (въстаническа) революционна армия. Още тогава се решава в бъдещите хърватски лагери в чужбина (твърде възможно е Павелич да е преговарял за изграждането на такива с унгарското правителство още през 1928 г.) да се доставят не само военни и други материали, но и да се изпращат на усташите опитни инструктори на революционната организация.[20] Няма да е пресилено да се каже, че към този момент Павелич вече малко или повече е съумял да подготви почвата в Италия и Унгария, които през следващите години ще осигуряват протекция на движението и на чиято територия ще се появят хърватските лагери като Янка Пуста. Самият факт, че тъкмо Пиацентини е осведомен за тайната среща между Иван Михайлов и водачите на правашката партия, е особено показателен.

Договореностите в Банкя обаче ще проличат на по-късен етап. Първоначално отзвукът от митинга в центъра на София от 20 април заглушава всичко друго. В пресата усилено се коментира, че българо-югославските отношения са изправени пред криза. Само два дни след приемането на Софийската декларация югославският посланик Люба Нешич остро протестира пред българския външен министър Буров, без обаче да му връчи официална нота. Изтъкнато е, че българските власти не са направили нищо с цел предотвратяването на антисръбската манифестация, която се е провела абсолютно безнаказано както за македонските емигранти, така и за Павелич и Перчец, които въобще ”не са оторизирани да представят хърватския народ.” В сръбските вестници се подчертава, че „бандитската акция” се е случила точно след Пиротската конференция и по този начин е в състояние да осуети започналото „затопляне” на отношенията между двете страни.[21] Българското правителство и конкретно външния министър Буров излизат с позицията, че всеки е свободен да посети страната и дори да организира мирни манифестации, стига те да не смущават реда. Когато белградският в. „Политика” публикува на 25 април материал за среща на Павелич с Ванчо Михайлов, ситуацията започва да се изостря.[22] На международно равнище влиза в оборот „инцидентът Павелич”, което дава повод на Франция и Чехословакия, подкрепяйки Югославия, да укажат натиск върху София за изясняване на случилото се. На Ляпчев не остава нищо друго освен да заяви, че се дистанцира себе си и правителството от акцията.

На 17 юни 1929 г. Белградският държавен съд осъжда Анте Павелич и Густав Перчец задочно на смърт. Единственият изход за новосформиралата се Усташка организация е революционната борба, а в този тежък момент ВМРО се изявява като неин естествен съюзник и учител.[23] Хърватите наблюдават през 20те години терористичната практика на ВМРО срещу редица сръбски палачи и до пролетта на 1929 г. поне кръгът около Павелич е осъзнал, че тя ще залегне в основата на бъдещата нелегална усташка съпротива срещу режима на крал Александър Караджорджевич. ВМРО на Ив. Михайлов има съществен принос към зараждането на Усташкото движение и чрез посредническата си роля с Рим и по специално с италианското разузнаване.[24] В края на 20те и началото на 30те години фашистка Италия всячески се стреми да отслаби Югославия, тъй че наред с македонското революционно освободително движение радикалните хърватски националисти, които биха могли да засилят сепаратистките тенденции на територията на съперника, е повече от добре дошла за Мусолини. 

На 21 срещу 22 април гостите на Македонския национален комитет са принудени да напуснат България и през Турция по море се добират до Италия. Впечатление прави, че точно два месеца по-късно на 21 и 22 юни 1929 г. в Болоня се потвърждава Софийската декларация и се подготвя една по-подробна програма за бъдещо взаимодействие. Представители на Ванчо Михайлов са Иван Хаджов и Георги Кондов (както се вижда Македонският национален комитет продължава да играе посредническа роля между ВМРО и усташите). В хърватския щаб се възприемат две опорни точки: 1. Пропаганда в чужбина и 2. Организационни структури в родината.[25] На практика между 1930 и 1934 г. ще се действа по следния стратегически и тактически похват: организационен център в Италия, пропаганда в Западна Европа и Северна Америка, военно-тренировъчни лагери в Унгария и Италия, конспиративни структури в Югославия и терор срещу белградските власти и въобще елементи – проводници на сърбизма. Хаджов и Кондов спомагат до края на 1929 и началото на 1930 г. спомагат за постигането на една интегрална част от гореизложения план – изграждането на хърватски тренировъчни лагери.

На 27 октомври 1929 г. ферарският в. „Кориере Падано” резюмира информацията за хърватско-македонското сближение, появила се до този момент на страниците на европейския и американския печат:

„От известно време насам мнозина наблюдатели и писатели, занимаващи се с етнополитически въпроси, изтъкват, че македонското движение се опътва към една по-голяма интимност и към едно тясно сътрудничество с хърватското движение. Те отбелязват освен това, че две са причините, които са довели работата до тая еволюция. Първата от тия причини е отдавна съществуващата симпатия между хървати и българи (в своето грамадно мнозинство македонците са българи); втората причина е общата аспирация на два народа, намиращи се днес още под игото на сръбския режим.

…Както хърватите, тъй и македонците имат в Америка свои собствени вестници, в които се резюмира развоя на тяхната пропаганда.”[26] 

Дадено е началото на ползотворно сътрудничество в борбата срещу сръбското подтисничество и личния режим на Александър Караджорджевич. Това взаимодействие както на организационно, така и на оперативно ниво, ще намери своята кулминация в Марсилския атентат от 9 октомври 1934 г. Периодът 1929-1934 г. се характеризира като подготовка за един решителен и смазващ удар, който ще увенчае връзките на ВМРО и „Усташа”. За съжаление не всички следи от това сътрудничество през посочения период са добре проучени (това в още по-голяма степен се отнася до периода след 1934 г.). Въпреки това ясно личи, че процесът на изграждане на Усташкото движение е пряко и косвено непрекъснато подпомаган от сътрудничеството между Павелич и Михайлов. През 1930 г. поглавникът помага на ВМРО да закупи оръжие. На следната 1931 г. в новосъздадения на унгарска територия военно-тренировъчен лагер Янка Пуста, намиращ се в непосредствена близост до югославската граница, са изпратени специалисти по пиротехника, които да обучават усташите.[27] Именно по това време в Италия се създава ръководния орган на хърватското движение – Главен усташки стан (ГУС). Чак през април 1932 г. върху страниците на официоза „Усташа” се появява същинското име на организацията – Усташка хърватска революционна организация (УХРО). В изготвените през 1933 г. „Принципи”[28] е отразено по-красноречив начин идейното влияние на националноосвободителното движение на македонските българи. 

Същевременно се активизират връзките между македонската и хърватската емиграция отвъд Океана. „Хърватски Домобран” и МПО („Съюз на македонските политически организации в Съединените щати и Канада”) организират множество съвместни мероприятия в духа на първа точка от споразумението от 21-22 юни 1929 г. – засилена пропаганда в чужбина. Именно тук хърватско-македонските връзки от 1935 г. насетне ще бъдат най-явни.[29] 

До 1932 г. УХРО се стабилизира с пряката помощ на ВМРО и под опеката на Рим и Будапеща. Отприщва се вълна от бомбени атентати в Югославия, която ще държи Белград в непрекъснато напрежение, чийто израз е серията протестни ноти до италианското и унгарското правителство. Между атентатите на ВМРО от 20те години и усташките от първата половина на 30те години се наблюдава несъмнена приемственост. През 1932 г. се стига и до неуспешното Велебитско въстание, когато усташки поборници се сблъскват със сръбската жандармерия. На 16 април с. г. усташкият в. „Грич” отбелязва, че в тригодишната „свръхчовешкат борба” срещу ненавистния диктаторски режим Усташкото движение е намерило верен съюзник в лицето на ВМРО.[30] В УХРО се открояват вече лидери като Еуген-Дидо Кватерник, Миле Будак, Андрия Артукович, Бранимир Йелич, Иван Перчевич, Мийо Бабич, Юре Францетич и Мийо Бзик, повечето от които ще заемат ръководни позиции в Независимата хърватска държава след разгрома на Югославия през април 1941 г.

На 12 февруари 1933 г. специалният пратеник „Усташа” Марко Дошен участва на Великия македонски събор в Горна Джумая, поднасяйки приветствие към ЦК на ВМРО и Събора, което е отразено през март в сп. „Илюстрация „Илинден”.[31] В началото на следващата 1934 г. се появява и брошурата на Дошен „Нашият съюз с македонските българи и за какво се борим ние, хърватите.” Към този момент взаимодействието между ВМРО и УХРО е стигнал до такава степен на развитие, че двете организации ще са в състояние да посрещнат достойно съдбоносната за националноосвободителното движение 1934 г.

Деветнайсетомайският преврат води, от една страна, до забраната на ВМРО и емигрирането на Иван Михайлов, но, от друга страна, засилва решимостта за безпощаден удар срещу режима на крал Александър. Цялото досегашно сътрудничество може да бъде видяно най-ясно през призмата на Марсилския Атентат. Тъй като работата е посветена на македонско-хърватското сътрудничество при краткото разглеждане на събитието от 9 октомври няма да бъде обърнато внимание на операция „Тевтонски меч”, а ще бъде концентрирано изцяло върху взаимодействието на ВМРО с „Усташа” в подвига на Величко Керин (Владо Черноземски).

На 15 юли 1932 г. Черноземски тайно отпътува за Италия, където е назначен за инструктор терорист в хърватския лагер на „Усташа” Боргеторо и, ставайки приближен на Павелич. Последвалото забраняване на ВМРО след 19 май 1934 г. води до твърдата решимост за изпълнение на делото. Смъртната присъда на омразния югославянски крал вече на практика е подписана и това, което остава, е издебване на удобния момент. След като през нощта на 10 срещу 11 септември Иван Михайлов бяга заедно с жена си Менча в Турция, часовникът започва да тиктака. С планираното покушение се цели и удар по деветнайсетомайския режим, стремящ се да поддържа отлични отношения с Югославия. По време на посещението на Александър Караджорджевич в България между 27 и 29 септември обаче не се случва нищо, тъй като ВМРО правилно преценява, че провеждането на акцията на родна земя би влошило твърде опасно положението на София във външнополитически аспект.[32] Акцията ще се състои на френска земя, където набелязаната жертва ще пристигне по покана на външния министър Луи Барту – основна фигура в крепенето на следвоенното статукво и от там на заробването на Македония.

На 22 септември Владо Черноземски, Мио Крал, Звонимир Поспишил и Иван Раич се озовават в Женева, където унгарските паспорти са им сменени с чехословашки (Чехословакия и Франция се намира в безвизов режим). С паспорта Владо получава и своя последен псевдоним – Петер Келемен. На 6 октомври групата е вече в Париж, където групата се разделя на две двойки. Черноземски и Крал отпътуват за Марсилия, а другите двама остават в Париж, за да действат в случай, че първият опит не успее. На 9 октомври в 14 ч. Келемен и другаря му по оръжие заемат позиция пред Борсовата палата. Пристигналият с крайцера „Дубровник” крал Александър е посрещнат от ентусиазирана тълпа, в която те се сливат. След като Караджорджевич и Барту се поздравяват, колата им само след стотина метра завива покрай Борсовата палата. Настъпва решителният момент. Мио Крал проявява слабост и не изскача напред по плана. По-късно той си спомня: „Келемен бе твърд и непреклонен. Мен ме хвана страх.” Владо го изругава през стиснати зъби: „Страхливец! Виж как се умира!”. В следващия миг Черноземски се хвърля между полицейския кордон, викайки „Да живее кралят!” и изпълнява върховния си дълг към организацията и Отечеството. Изваждайки автоматичния си маузер, той скача на стъпалото на колата и стреля от упор в Александър Караджорджевич, който смъртоносно улучен в сърцето се свлича на седалката. Шофьорът не успява да хване за косата българина и Луи Барту е ранен в горната част на дясната ръка (в последствие умира поради погрешно дадена медицинска помощ). Владо Черноземски продължава да стреля по охраната, докато не бива повален. Линчуван е и умира от раните си в Обществена безопасност, без да съумеят да изтръгнат от него нито една дума.

След атентата сътрудничеството между забранената ВМРО и силно ограничената от италианското правителство УХРО губи своята интензивност от периода 1929-1934 г. Разбира се, контактите между отделните ръководители и най-вече между Анте Павелич и Ванчо Михайлов се запазват. Почти парадоксално е, че създаването на Усташката организация и върхът на нейната революционна дейност съвместно с ВМРО в довоенния период са неразривно свързани с личността на крал Александър Караджорджевич. Всъщност официалното налагане на диктаторския великосръбски режим от 6 януари 1929 г. не толкова обуславя, колкото катализира вече започналия процес на сближаване на ВМРО с хърватските националисти.

Кирил Чуканов

Използвана литература:

Божилова, Р. История на Хърватия, С., 1998

Кочанков, Н. България и Независимата хърватска държава 1941-1944, С., 2000

Любомирова, Ир. Национализъм и национална политика в Независимата хърватска държава 1941-1945, С., 2001

Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките на Усташката организация и ВМРО, 2005 (непубликувана статия)

Марков, Г. Марсилският атентат през 1934, в Исторически преглед, 1987, кн. 1

Михайлов, Ив. Спомени, С.-Македония прес, 1997, т. 3

Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, С., 2003, т. 4

Сеизов, В. Хърватският въпрос, С., 1939

Хаджов, Ив. Veritas. Македония под иго, С., 1931

Църнушанов, К. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него, С., 1992

Църнушанов, К. Македония в хърватско-българските отношения през вековете, С., 2000

Jareb, M. Odnos dr. Ante Pavelica i Ustasko-domobranskog pokreta s Bugarima i Bugarskom od kraja dvadesetih godina do uspostave NDH u travnju 1941., In: Hrvatsko-bugarski odnosi u 19. i 20. stoljecu, Zagreb, 2005

Сп. „Илюстрация „Илинден”, 1933, кн. 44 

--------------------------------------------------------------------------------

[1] Църнушанов, К. Македония в хърватско-българските отношения през вековете, С., 2000, с. 33

[2] Михайлов, Ив. Спомени, С., 1997, т. 3, с. 625

[3] Църнушанов, К. Пос. съч., с. 34

[4] Църнушанов, К. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него, С., 1992, с. 130

[5] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 301

[6] Хаджов, Ив. Veritas. Македония под иго, С., 1931, с. 197 и с. 199

[7] Пак там, с. 200-202

[8] Любомирова, Ир. Национализъм и национална политика в Независимата хърватска държава 1941-1945, С., 2001, с. 31

[9] Църнушанов, К. Македонизмът…, с. 140

[10] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките на Усташката организация и ВМРО, (все още непубликувана статия, предоставена ми от авторката) 2005, с. 10

[11] Сеизов, В. Хърватският въпрос, С., 1939, с. 18

[12] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките…, с. 10

[13] Jareb, M. Odnos dr. Ante Pavelica i Ustasko-domobranskog pokreta s Bugarima i Bugarskom od kraja dvadesetih godina do uspostave NDH u travnju 1941., In: Hrvatsko-bugarski odnosi u 19. i 20. stoljecu, Zagreb, 2005, str. 127 

[14] Ibidem, str. 128

[15] Ibidem

[16] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките…, с. 10

[17] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 627; Църнушанов, К. Македония…, с. 36-37

[18] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 627-628

[19] Jareb, M. Пос. съч., str. 130

[20] Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, С., 2003, т. 4, с. 206

[21] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките…, с. 14-15

[22] Jareb, M. Пос. съч., str. 131

[23] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 631-632; Кочанков, Н. България и Независимата хърватска държава 1941-1944, С., 15

[24] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките…, с. 18-19 

[25] Jareb, M. Пос. съч., str. 133-134; Любомирова, Ир. Национализъм…, с. 35

[26] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 629

[27] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките..., с. 20

[28] Божилова, Р. История на Хърватия, С., 1998, с. 273-274

[29] Jareb, M. Пос. съч., str. 151

[30] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 629-630

[31] „Илюстрация „Илинден”, кн. 44, март 1933, с. 5 и 7

[32] Марков, Г. Марсилският атентат през 1934, в Исторически преглед, 1987, кн. 1, с. 47